Като едно дете в социалистическа България, моята представа
за стриптийз бе доста ограничена. Вероятно солидна доза от познанията ми дойде
ненадейно от румънския филм „Черешки и булдозери”/не можах да го намеря никъде,
но ми се струва, че това бе заглавието/, който пуснаха по телевизията в една
зимна вечер и се стори толкова непристоен на родителите ми, че използваха
спирането на тока за 5 минути като аргумент за ранно лягане. Но доста време ме
мъчеха спомените за него, какво да правиш – история за американската мафия,
снета в Румъния.
Другарката по занималня в езиковата гимназия закова точно и
ясно – стриптийз е показване на голо тяло /събличане/ с цел дразнене – кратко и
лаконично.
Но горе долу това бяха познанията ми по това явление, до
лятото на 1990.
До края на 80те години, в Стара Загора имаше по 2-3 големи
концерта лятото, които ние чакахме с огромно нетърпение, без значение кой идва.
Афишите си седяха с месеци предварително, огромни, без картинки. Лятото на 1990
се очертаваше сухо и пълно с много въпроси, не само покрай липсата на концертни
турнета или културни събития от някакъв характер. Изведнъж обаче градът се
оказа налепен с афиши за събитие в Летния театър, смело афиширано като „За
първи път в Стара Загора, момичета от града правят стриптийз под музикален съпровод”.
И ние ЗЯПНАХМЕ. Толкова близо до нас, толкова скоро след 10
ноември...голи момичета от града ще правят стриптийз...но какво по дяволите ще
означава това?
Няма да обяснявам, че билетите бяха по двадесетина лева,
което за тогава си беше много сериозна заявка за участие – все едно две руски
метъл групи са свирили – сравнявам с концерта на Ария в предходното лято,
когато трябваше да дам 10 лева, но това бе сигурно събитието на годината за
мен.
Събрахме парите, няма да обяснявам как, защото някакси не
става да обявиш пред родителите си, че отиваш на стриптийз и ще закъснееш
вечерта. Всички спестявания бяха изръчкани, беше взет малък заем, билетът бе
купен и цял ден кръжахме около гъбата, в притеснение, че ще се случи нещо и ще ни
изгорят парите.
Никога не бях виждал Летния театър така пълен, хората седяха
един до друг, алеите на парка бяха пълни с прииждаща още публика, както и с
дежурните кибици, които пестяха от парите за концерти, слушайки музика отвън.
Вероятно си представяха, че все пак ще чуят нещо, което ще им е интересно.
Хората смело си дискутираха учудването, че ще излязат
момичета от града, някои носеха апарати и да снимат. Моменти преди началото,
Летният театър бе претъпкан, прииждаше непрекъснато още публика, а първите
редове бяха пълни с полиция, цял кордон. Брей, дори и на Ария нямаше толкова
много полиция. Естествено, отвън имаше още полицаи с дежурните тогава
мотоциклети с кучета, които съблюдаваха реда и виеха страшно.
Няколко песни на естрадни изпълнители на плейбек, водещият
обяви и първото момиче. Нямате си представа какво се случи, когато тя се появи,
облечена с леки дрехи, които започна да сваля, под звука на някаква песен.
Публиката изригна и застана на крака, за да остане така до края на събитието, с
изпъкнали вени от викане. И никакво разделение – мъже, жени, милиционери...
Особено милиционерите, с махнати фуражки, те дюдюкаха на всяка хвърлена дрешка,
всеки фалшив стон пред микрофона.
И из тълпата цареше някаква лудост, всеки шушукаше, че ще
има някаква истинска от града, ама за самия край, че са и дали 10 000 долара
за да си свали и бикините, пари, колкото и Дяволът не можеше да ти даде тогава.
Но и последната жена си остана по бикини, а като ги
представиха отново пред светлините на прожекторите, за да избере публиката
най-красивата от тях с виковете си /не помня да съм викал повече през живота
си, при това за всяка от тях/, повечето се оказаха от „братския СССР”, което
все още бе вървежна търговска марка, защото той все още съществуваше.
И всички крещяха като луди, в някаква временна лудост. Дори
и милиционерите, които обаче към края на крясъците се взеха в ръце и застанаха
на входа и започнаха да пускат по мъничко хората да излизат, за да не стане бой
или нещо друго /примерно масов секс/ в алеите. Хората си тръгваха, убедени, че
са дали 20 лева за събитието на живота си.
Миришеше на тестостерон и свобода, по американски.
У дома мънкащо обясних, че съм ходил на „някакъв концерт”,
макар градът бе така пълен с афиши, че опитът ми да „ запазя лице” бе повече от
жалък.
Дни след това дискутирахме и се канехме да открием коя е
отказала 10 000 долара, за да си свали бикините. Всъщност, сега като се
замисля, под светлините на прожекторите, момичета никак не изглеждаха щастливи.
Уморени, сиви, с отчаяни физиономии. Какво ли ще да е било да се събличаш пред
хиляди възбудени и комплексирани пост-комунистически нерези от двата пола из
цяла България.
Но ние много много не го разбирахме това. Идваше есента на
1990.
Ивайло Тончев
