събота, 17 януари 2015 г.

Как дядо ми Слави Иванов се срещнал с Георги Димитров в Стара Загора през 1948 година

Бях на десетина години, средата на 80те. В една студена зима си бях на село и си играех на печката. И като всяко дете, привлечено от огъня, гледах да изгоря всичко възможно. И стигнах до един сноп детски книжки, наследени от батковците ми. Изглеждаха ми много старомодни и реших да ги изгоря. Отворих вратата на печката и тъкмо да пусна първата - Цветя за Димитров и се сепнах леко. Но това е Георги Димитров, красивата книжка описваше историята за едни деца, които отишли при Георги Димитров, донесли му цветя и той бил много добър с тях. Стреснах се какво щях да направя, та това беше Димитров.
В това време влезе и дядо ми, като ме видя пред печката ми зашлеви един голям шамар, от който ревнах. И през сълзи му говоря, че не съм искал да изгоря точно Димитров. Дядо ми започна да се смее, ама от сърце, на страховете ми. Сипа си една голяма чаша вино /вечер беше/, наля ми на мен лимонада и докато баба ми приготвяше вечерята, той ми разказа следната история, която кой знае защо запомних и сега реших да ви я разкажа.
Било 1948 година. Много студена зима. В началото на януари, в най-големия сняг и студ, в селото дошли хора в училището. След това учителят извикал всички деца и казал, че след няколко дни в Стара Загора щял да бъде Георги Димитров, затова трябвало да избере няколко деца от селото, да го поздравят. И моят дядо /понеже имал по-здрави дрехи, играел добре ръченица и можел да рецитира стихчета/ бил едно от избраните деца. Пременили ги, научили поздравления за Димитров, натоварили ги на една каруца и тръгнали към града. Селото ми е на 30 километра от Стара Загора, но си представете как се минават тези километри в студена януарска нощ, на каруца. Децата били завити с одеала, с тях на каруцата пътувал и партийния секретар на селото. Дядо ми разказваше, че били много уплашени, все пак това бил самият Георги Димитров. Няколко от децата били почти сигурни, че Димитров ще им се скара много. Другите пък ги успокоявали, че Димитров не знае и няма как да знае за техните дребни бели, но ще ги почерпи, защото ще му хареса това, че са му отишли на крака да го поздравят.
Цяла нощ не спали и сутринта вече били пред хотела в Стара Загора /по спомените на дядо и обясненията му, това вероятно е било сграда в самия център/, пред която се били събрали много деца от всички околни села. Студ, студ, а някои от тях били само по носии и чакали да излезе високият гост и да го поздравят.
Имало много милиция и войска. Всички били много респектирани от това кой е в хотела и мълчали. Развиделило се, а хотелът все още стоял затворен, а пред него милиционери на пост. Станало 8 часа, 9 часа, хората били заобиколили отдалеч сградата, имало кордон, в периметъра му стояли само децата.
Дядо разказваше, че какъвто и страх да изпитвал, вече му било все едно, само студът го плашел. Около 11 часа охраната се раздвижила, Димитров бил станал вече и след малко отворили вратите и голямата група от деца напълнила фоайето на хотела, където било толкова топло. И там на един широк диван стоял ТОЙ, заедно с още няколко човека, вероятно придружаващи. Във въздуха миришело на спирт, пред Димитров имало чаша, от която той нервно отпивал. Кисел, жълт, изнервен, вероятно махмурлия след нощен запой. Децата си глътнали граматиката, очаквали да ги посрещне някой с усмивка, да ги прегърне, а той стоял и ги гледал мрачно. Стоял облечен с тежък шинел, под който бил по риза и долнище на нощница.
Програмата започнала, Димитров вяло гледал децата, които рецитирали, по едно време просто направил жест с ръката и охраната изгонила всички на студа, дори не дала на децата да си сложат палтата и да се увият с одеалата, които били свалили в топлия хотел. И така се върнали в селото. Там всички ги разпитвали какво било станало, какъв бил Димитров, добър ли е бил с тях. Децата не знаели какво да кажат, дядо ми каза, че лично той мълчал и казвал, че не е влязъл въобще в хотела.
И дядо ми изпсува, наля си пак вино и каза - Голям гад беше Георги Димитров. Хайде да вечеряме.
Което за мен /току що приет пионер/ беше абсолютен шок.
Минаха много години, дядо ми отдавна почина, но всеки път на село обичам да разглеждам онези детски книжки, които не изгорих. И най-отгоре все поставям тази книга за Димитров, която ми напомня за онази история. Тези дни се навършват 20 години от смъртта и затова реших да почета неговата памет, Слави Иванов от село Винарово.
                                                                         Аз, неговият внук Иван Славов


Снимката на Георги Димитров с деца от Бургас е заимствана от сайта archive.bg.