Показват се публикациите с етикет СПОМЕНИ ОТ МИНАЛОТО. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СПОМЕНИ ОТ МИНАЛОТО. Показване на всички публикации

събота, 17 януари 2015 г.

Как дядо ми Слави Иванов се срещнал с Георги Димитров в Стара Загора през 1948 година

Бях на десетина години, средата на 80те. В една студена зима си бях на село и си играех на печката. И като всяко дете, привлечено от огъня, гледах да изгоря всичко възможно. И стигнах до един сноп детски книжки, наследени от батковците ми. Изглеждаха ми много старомодни и реших да ги изгоря. Отворих вратата на печката и тъкмо да пусна първата - Цветя за Димитров и се сепнах леко. Но това е Георги Димитров, красивата книжка описваше историята за едни деца, които отишли при Георги Димитров, донесли му цветя и той бил много добър с тях. Стреснах се какво щях да направя, та това беше Димитров.
В това време влезе и дядо ми, като ме видя пред печката ми зашлеви един голям шамар, от който ревнах. И през сълзи му говоря, че не съм искал да изгоря точно Димитров. Дядо ми започна да се смее, ама от сърце, на страховете ми. Сипа си една голяма чаша вино /вечер беше/, наля ми на мен лимонада и докато баба ми приготвяше вечерята, той ми разказа следната история, която кой знае защо запомних и сега реших да ви я разкажа.
Било 1948 година. Много студена зима. В началото на януари, в най-големия сняг и студ, в селото дошли хора в училището. След това учителят извикал всички деца и казал, че след няколко дни в Стара Загора щял да бъде Георги Димитров, затова трябвало да избере няколко деца от селото, да го поздравят. И моят дядо /понеже имал по-здрави дрехи, играел добре ръченица и можел да рецитира стихчета/ бил едно от избраните деца. Пременили ги, научили поздравления за Димитров, натоварили ги на една каруца и тръгнали към града. Селото ми е на 30 километра от Стара Загора, но си представете как се минават тези километри в студена януарска нощ, на каруца. Децата били завити с одеала, с тях на каруцата пътувал и партийния секретар на селото. Дядо ми разказваше, че били много уплашени, все пак това бил самият Георги Димитров. Няколко от децата били почти сигурни, че Димитров ще им се скара много. Другите пък ги успокоявали, че Димитров не знае и няма как да знае за техните дребни бели, но ще ги почерпи, защото ще му хареса това, че са му отишли на крака да го поздравят.
Цяла нощ не спали и сутринта вече били пред хотела в Стара Загора /по спомените на дядо и обясненията му, това вероятно е било сграда в самия център/, пред която се били събрали много деца от всички околни села. Студ, студ, а някои от тях били само по носии и чакали да излезе високият гост и да го поздравят.
Имало много милиция и войска. Всички били много респектирани от това кой е в хотела и мълчали. Развиделило се, а хотелът все още стоял затворен, а пред него милиционери на пост. Станало 8 часа, 9 часа, хората били заобиколили отдалеч сградата, имало кордон, в периметъра му стояли само децата.
Дядо разказваше, че какъвто и страх да изпитвал, вече му било все едно, само студът го плашел. Около 11 часа охраната се раздвижила, Димитров бил станал вече и след малко отворили вратите и голямата група от деца напълнила фоайето на хотела, където било толкова топло. И там на един широк диван стоял ТОЙ, заедно с още няколко човека, вероятно придружаващи. Във въздуха миришело на спирт, пред Димитров имало чаша, от която той нервно отпивал. Кисел, жълт, изнервен, вероятно махмурлия след нощен запой. Децата си глътнали граматиката, очаквали да ги посрещне някой с усмивка, да ги прегърне, а той стоял и ги гледал мрачно. Стоял облечен с тежък шинел, под който бил по риза и долнище на нощница.
Програмата започнала, Димитров вяло гледал децата, които рецитирали, по едно време просто направил жест с ръката и охраната изгонила всички на студа, дори не дала на децата да си сложат палтата и да се увият с одеалата, които били свалили в топлия хотел. И така се върнали в селото. Там всички ги разпитвали какво било станало, какъв бил Димитров, добър ли е бил с тях. Децата не знаели какво да кажат, дядо ми каза, че лично той мълчал и казвал, че не е влязъл въобще в хотела.
И дядо ми изпсува, наля си пак вино и каза - Голям гад беше Георги Димитров. Хайде да вечеряме.
Което за мен /току що приет пионер/ беше абсолютен шок.
Минаха много години, дядо ми отдавна почина, но всеки път на село обичам да разглеждам онези детски книжки, които не изгорих. И най-отгоре все поставям тази книга за Димитров, която ми напомня за онази история. Тези дни се навършват 20 години от смъртта и затова реших да почета неговата памет, Слави Иванов от село Винарово.
                                                                         Аз, неговият внук Иван Славов


Снимката на Георги Димитров с деца от Бургас е заимствана от сайта archive.bg.

неделя, 14 декември 2014 г.

Първият стриптийз в Стара Загора - Летният театър, лятото на 1990



Като едно дете в социалистическа България, моята представа за стриптийз бе доста ограничена. Вероятно солидна доза от познанията ми дойде ненадейно от румънския филм „Черешки и булдозери”/не можах да го намеря никъде, но ми се струва, че това бе заглавието/, който пуснаха по телевизията в една зимна вечер и се стори толкова непристоен на родителите ми, че използваха спирането на тока за 5 минути като аргумент за ранно лягане. Но доста време ме мъчеха спомените за него, какво да правиш – история за американската мафия, снета в Румъния.
Другарката по занималня в езиковата гимназия закова точно и ясно – стриптийз е показване на голо тяло /събличане/ с цел дразнене – кратко и лаконично.
Но горе долу това бяха познанията ми по това явление, до лятото на 1990.
До края на 80те години, в Стара Загора имаше по 2-3 големи концерта лятото, които ние чакахме с огромно нетърпение, без значение кой идва. Афишите си седяха с месеци предварително, огромни, без картинки. Лятото на 1990 се очертаваше сухо и пълно с много въпроси, не само покрай липсата на концертни турнета или културни събития от някакъв характер. Изведнъж обаче градът се оказа налепен с афиши за събитие в Летния театър, смело афиширано като „За първи път в Стара Загора, момичета от града правят  стриптийз под музикален съпровод”.

И ние ЗЯПНАХМЕ. Толкова близо до нас, толкова скоро след 10 ноември...голи момичета от града ще правят стриптийз...но какво по дяволите ще означава това?
Няма да обяснявам, че билетите бяха по двадесетина лева, което за тогава си беше много сериозна заявка за участие – все едно две руски метъл групи са свирили – сравнявам с концерта на Ария в предходното лято, когато трябваше да дам 10 лева, но това бе сигурно събитието на годината за мен.
Събрахме парите, няма да обяснявам как, защото някакси не става да обявиш пред родителите си, че отиваш на стриптийз и ще закъснееш вечерта. Всички спестявания бяха изръчкани, беше взет малък заем, билетът бе купен и цял ден кръжахме около гъбата, в притеснение, че ще се случи нещо и ще ни изгорят парите.
Никога не бях виждал Летния театър така пълен, хората седяха един до друг, алеите на парка бяха пълни с прииждаща още публика, както и с дежурните кибици, които пестяха от парите за концерти, слушайки музика отвън. Вероятно си представяха, че все пак ще чуят нещо, което ще им е интересно.
Хората смело си дискутираха учудването, че ще излязат момичета от града, някои носеха апарати и да снимат. Моменти преди началото, Летният театър бе претъпкан, прииждаше непрекъснато още публика, а първите редове бяха пълни с полиция, цял кордон. Брей, дори и на Ария нямаше толкова много полиция. Естествено, отвън имаше още полицаи с дежурните тогава мотоциклети с кучета, които съблюдаваха реда и виеха страшно.
Няколко песни на естрадни изпълнители на плейбек, водещият обяви и първото момиче. Нямате си представа какво се случи, когато тя се появи, облечена с леки дрехи, които започна да сваля, под звука на някаква песен. Публиката изригна и застана на крака, за да остане така до края на събитието, с изпъкнали вени от викане. И никакво разделение – мъже, жени, милиционери... Особено милиционерите, с махнати фуражки, те дюдюкаха на всяка хвърлена дрешка, всеки фалшив стон пред микрофона.
И из тълпата цареше някаква лудост, всеки шушукаше, че ще има някаква истинска от града, ама за самия край, че са и дали 10 000 долара за да си свали и бикините, пари, колкото и Дяволът не можеше да ти даде тогава.
Но и последната жена си остана по бикини, а като ги представиха отново пред светлините на прожекторите, за да избере публиката най-красивата от тях с виковете си /не помня да съм викал повече през живота си, при това за всяка от тях/, повечето се оказаха от „братския СССР”, което все още бе вървежна търговска марка, защото той все още съществуваше.
И всички крещяха като луди, в някаква временна лудост. Дори и милиционерите, които обаче към края на крясъците се взеха в ръце и застанаха на входа и започнаха да пускат по мъничко хората да излизат, за да не стане бой или нещо друго /примерно масов секс/ в алеите. Хората си тръгваха, убедени, че са дали 20 лева за събитието на живота си.
Миришеше на тестостерон и свобода, по американски.
У дома мънкащо обясних, че съм ходил на „някакъв концерт”, макар градът бе така пълен с афиши, че опитът ми да „ запазя лице” бе повече от жалък.
Дни след това дискутирахме и се канехме да открием коя е отказала 10 000 долара, за да си свали бикините. Всъщност, сега като се замисля, под светлините на прожекторите, момичета никак не изглеждаха щастливи. Уморени, сиви, с отчаяни физиономии. Какво ли ще да е било да се събличаш пред хиляди възбудени и комплексирани пост-комунистически нерези от двата пола из цяла България.
Но ние много много не го разбирахме това. Идваше есента на 1990.
Ивайло Тончев

събота, 23 август 2014 г.

Спомен за сладкарница "Славянка" - под Държавна спестовна каса

Сладкарница "Славянка" в Стара Загора бе мястото, където винаги се чуваше глъч на деца. Поради много причини, удобното разпределение на супер центъра /под ДСК/, огромната зала вътре, разкошната вътрешна градина и масите под козирката. И не ще да са били само деца, защото по мое време много хора и казваха и "Свалянка", тоест, много приятно място да отидеш там с някое гадже, да се почерпите и не само. Вечерта работеше като нощно заведение.
Първата ми визита там в съзнателния ми живот бе някъде около края на 70те години, а след това заведението остана за мен стандарт за обслужване, вкусотия и какво ли още не. Вратата бе от горната страна, там бяха и тоалетните. През 70 години имаше и портиер, който помагаше за гардероба. Да, имаше гардероб и място, където да си оставиш връхната дреха. Мек мокет в централната зала, простор, имаше и фикуси някакви разположени покрай масите.
Имаше всичко, което едно дете на 6-7 години може да си мечтае, заедно с бира, пържени картофки и кюфтетата за възрастните.
Разположени на дълга метална маса, слагаш на таблите и плащаш в края.
Не бях от честите клиенти, защото след 1977 се бяхме вече преместили в квартал Митьо Станев /сега Казански/, но с удоволствие ходехме там. И беше доста скъпо, доста...
Никога няма да забравя и последното си посещение там. Беше някъде 1991, началото на лятото. Стоя аз там и пия бира, навършил съм вече 18 години, готвя се да ставам студент. Наоколо - мизерия, помня, че вратата която водеше към масите под козирката бе счупена. Много гладни години, при това...пълни с неочаквани неща. До мен две двойки пиеха кафе и си бяха поръчали две грамадни торти, ама грамадни, които носехме някога в детската градина и хранехме цялата група и другарките. Бодваха вяло от едната и си приказваха. Гледах ги зяпнал, добре де, това са много пари. Аз едва събирах за една бира, без доходи някакви.
После двете двойки станаха, едната торта беше начената, а другата стоеше цялата. Срам не срам, влязах вътре, поисках една вилица и изядох едно парче. Не знам защо така съм запомнил тази случка, но сигурно това бе една от най-вкусните торти в живота ми. За нея се сещам винаги, когато минавам покрай ДСК.
Ако някои от вас има снимки на тази култова за града ни сладкарница или желае да сподели още спомени - пишете ни в страницата или тук.
http://burzi-krediti.com/company/tbibank